Ние, нормалните…
В пек и студ той кръстосва площада.
Лута се, сѝтни и го пресича на ко̀со!
Ръкомаха разпалено, на глас разговаря,
нарамил прегърбен седемте си живота.
Крачи през шумната градска гримьорна,
по детски усмихнат, наивният шут.
Без маска и грим сред маскирани хора,
в трагикомичната роля на градския луд!
Той сам си е Санчо. И сам - Дон Кихот,
на върха на копието развял свободата.
Ръкопляска му само и единствено Бог
на нескончаемия негов моноспектакъл,
в който добрият зрител ще види
за птиците трохи в сетрѐто оръфано,
усмивка учудена, очите щастливи,
вперени в черешите, когато разцъфват!
Сърцето му безкористно тупти и обича!
Душата му е пух върху напукана длан,
която танцува в собствения си ритъм.
Душата на градския наш талисман!
Знам, Господ обича чедата си луди
и прави светът им светъл и благ,
а ние, нормалните, в калъп от заблуди
търсим утеха в безлюбовния свят!
© Даниела Виткова All rights reserved.
