Нима е трудно...
Убиваш ме по малко ден след ден.
И ласките ти даже са копривени.
А погледът ти… Боже, как боде...
Мълчание поредно, рана и умиране.
С куршумените думи ме разстреляй,
тя, бронята ми, взе да се разпада.
Ще се превърне в тътен (тъжен край)
след време и туптежът ми отляво.
Но дотогава, ех…те, хората, са казали -
„Надеждата умирала последна”.
Прати ги вдън гори тез' твои дяволи.
Нима е трудно да обичаш безрезервно?
Посей си слънце, ще пожънеш хиляди.
Дари ми капка чиста синева.
Душата пречисти, усмивките -
ще бъдат твоите поникнали цветя.
© Жанет Велкова All rights reserved.
