Но двама вече не...
Не искам нищо. Не обичам.
Добре ми е сега така.
Еднакво е и безразлично –
годините, като река
текат надолу, влачат пясък,
дълбаят празния живот,
изяждайки го без остатък.
Прилича всичко на развод,
във който мигли упорити
и устни, стиснати до кръв,
се карат чужди и сърдити,
за да си тръгне някой пръв,
а времето разтапя бавно
и неусетно любовта,
отдавна тръгнахме, отдавна
по тази шарена река.
След края ù ще се прелеем
задъхани в едно море,
в което знам, че ще живеем
сами. Но двама вече не...
© Ивайло Цанов All rights reserved.
