Доброволно ме окичиха с въжето.
Ей, защо ме гледаш? Ритай стола!
Не се страхуват от смъртта мъжете
и надеждата им храбра не е гола.
Увиснах. И затърсиха краката -
почва, на която да застъпят.
Но толкова далече бе земята,
че не можаха да открият пътя.
А всеки въздух вече бе на свършване;
всеки мускул стегнах в сетен спазъм...
за да осъзная аз, че всъщност
едно въже не може да ме сгази. ...