Нощта на разказвачката
Все по-виновно се прокрадвам нощем
на младостта в пътеките зелени -
девичите си плитки връзвам още
и блъска кръв сърдита в млади вени;
в бохчичка свивам голото си детство
и, луда-млада, бързам да пристана,
че нямам гръмки титли, ни богатство,
а бащината кръв ми е имане.
И, скършила снагата-трепетлика,
с моминството през сълзи се сбогувам.
По Заговезни, с китка от иглика,
за прошка бащина ръка целувам;
превивам гръб над люлка и корито,
приспивам с песни първото си чедо
и нямам време ни да съм сърдита,
ни мъничко назад да се огледам.
Не съм стопанка - мъж да я похвали -
душата щом заплаче, хвърлям плетка
и в нощите на нежните си хали
прописвам по гърба на стари сметки.
Насън, наяве - все така препускам.
Живот ли те наричам, лудо време!?
Дано като ездач да те напусна,
когато дойде ангел да ме вземе...
© Кети Рашева All rights reserved.
