Oct 4, 2021, 8:10 PM

Носталгия 

  Poetry » Landscape, Other
199 0 0

Носталгия

 

Скитниците на Планетата

влюбени в Безкрайността

са моряците в моретата:

някак си – извън Света...

 

... Знам Носталгия, какво́ е...

Дълго ме измъчва тя

във безкрайните заво́и

на душаща Самота́...

 

И особено, когато

вечер грейваха звезди

свиваше ми се душата –

пак от нея може би́...

 

Но́щем ставаше по-страшно

идваше и във съня –

със кошмари и с ужасно

чувство сутрин за вина́...

 

Но поемах упорито

и безкрай в Безкрайността

в миговете, със които

бях дарен от Вечността...

 

Като Дух непознаваем

във тропи́чните нощи́ –

криеше се тя във таен

кът в моряшките души́...

 

Дебнеше  във „неизвестното“

с Демоните на нощта,

бе фатално непресметната

и непредвидима тя...

 

Всеки „стар“ моряк познава

сам коварният ѝ ход,

с който тя го омотава

в Авантюрата – Живот!...

 

Бият вечните прибо́и,

бреговете са в мъгла,

а в моряшките запо́и

винаги присъства тя...

 

Тя е дето ги спасява

в необятна самота,

с нея те преодоляват

хватките на лудостта...

 

... Зная някъде  далече,

в родните ми ширини́

ме очакват всяка вечер –

две разплакани жени́...

 

Там на тръгване разкаян

аз наивно обещах,

че достигна ли Безкрая

ще се върна пак при тях...

 

Но Безкраят се оказа

толкова недостижим:

колкото мъгла в миража

и отлитащият дим...

 

А да разделя вината

аз към двете не можах –

Майката, но и Жената,

двоен беше моят грях!...

 

Няма плът, като душата,

бърза като мисълта –

тя минава и отттатък

хоризонтната дъга.

 

И в стихиите, когато

зли ни влачат ветрове́

със надежда в необята –

Вярата ни тя зове́...

 

Тя – единствено възможна

във душите ни гнезди́,

със  молитвата тревожна

за моряшките съдби́...

 

Да преминем в Самотата,

но и оцелеем там –

Океанът страст размятал

да превърнем в култ и храм!...

 

Да живеем със каприза

на далечни брегове́

с шепнещият лъх на бри́за

в екзотични Светове́...

 

Сам Носталгия: какво́ е

знае всеки „стар“ моряк –

щом усети „нещо сво́е“

стъпи ли на бащин праг...

 

... А преситени от дързост

все ще дойде „някой“  ден,

в който и със „малко мъдрост“ –

всеки ще е осене́н!...

 

И обръща се тогава

корабът към „Оня“ бряг,

който винаги остава

тръгнат ли в Безкрая пак.

 

А Носталгия към него

ще ги връща все́ и все́

със омайващата нега

там на родното небе!...

 

... но в един прекрасен залез

над притихнал Океан

в емоционален хаос –

Пътят ще е извървян!...

 

04.10.2021.

© Коста Качев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??