Носталгия
и, за огниво, кремъка у мен привлича.
Придърпва ме на мъх и къдрав здравец в оня храм,
във който пак душата ми да коленичи.
На питка житена търкаля се животът ми.
Пътеките му все са дълги и далечни.
А сянката ми - в сини канари прикоткана,
в носията на залеза, в леглото речно.
Привикват ме към себе си през деветте земи
липи, протегнали ръце като човеци.
И все е планината оня камък на Сизиф -
прегръщаш го, дорде не идеш при отеца. Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
