Носталгия
Винаги, когато реша, че емигрантската тема е изчерпана, един случаен разговор с някоя отрудена, измъчена читателка, кретаща тук саминка от години, ме разтърсва като дръвче и капне някоя кисела, смачкана джанка, като долното стихотворение.
„- Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“
Мъка, наречена България...
Носталгия
Как леко влизаш, носталгийо, като в дома си!
Сякаш не знаеш от колко години сме в чуждо...
Все чакам тук да умреш, ти, напротив - порасваш
и все ми идваш, когато най-малко си нужна.
Щом има някакъв празник, от изгрев засядаш,
а срещу Коледа месец по-рано пристигаш.
Нито червеното вино те блазни, ни хлябът -
ти впиваш зъби в сърцето, проточила лиги!
Режеш до корен и малкото цъфнала радост,
дето години не може тук свой плод да зърне,
че да усети душата предишната сладост
и да залъже глада си духът ми посърнал.
Тъй си минава животът, и моят, и твоят -
ти не издъхваш и мен не оставяш да дишам.
Мятам се в кръг, а си знам, че щом стигна завоя,
в миг ще забравя за теб и за всичко предишно.
Бих те убила, носталгийо, с голи юмруци-
аз, дето даже на мравката път не минавам!
Ако не беше с очите на моето куче,
ако не ронеше, кучко, сълзите на мама...
Мадрид 2014
© Петя Божилова All rights reserved.
