Носталгия по мъглата
Облаците тъмни, потъмнели,
захлупиха надвиснало града,
а въздуха необичайно, зимно са сгрели -
"Ще дойда скоро." - знак подава ми снега.
А залез снощен, офиса ми оплиска,
в кървави, обсебващи отенъци
и червен Хелиос, облаци разблъска,
за да донесе за вятър предупреждение.
И ето, днес, обедно, буреносно
свири въздуха, танцуващ бясно с паднали листа,
а капките по стъклото гледам въпросно -
нима обърках дъжда със снега?
А помня, някога, наскоро,
в един малък, балкански град,
как със мъглите си говорех
и времето предсказвах безпогрешно всеки път.
Погледа ми катереше снежни върхове през юни,
полукълбени дъги се плъзваха от Средна гора до Стара планина,
горещи августовски светкавици влизаха в дома ми,
а мъглите... Пролетно-есенни проветряваха моята душа.
А днес, заключена в междублоково пространство,
виждам пет процента от онуй котловинно небе.
Но случайни, обедни бури пращат душата ми в странство
да въздиша пред порои и да си припомня как знаци природни да чете.
22.11.2008г.
гр. Пловдив
На всички, които остават бездиханни пред силата на природата.
© Събина Брайчева All rights reserved.
Прииска ми се да се прибера....
