Носталгия по Рая...

... Животът някак ме повлече

по свои, нови, правила́

и вече то́-олкова далече

остана всчко онова́,

с което някога живеех

в едни разкошни времена́

и сам се с бурите родеех,

и с всяка вдигната вълна́...

... Отново на брега опитвам

аз носталгично да съм там,

където някога се скитах

от дръзки страсти обладан.

Но по-далеч е хоризонта

отколкото тогава бе́

и по е трудно да си спомня –

мечтите на едно дете!...

А струва ми се и вълните

са няак по-големи днес

и блъскат се в брега сърдити

без някогашният финес...

Но знам, зад хоризонта чака

един вълнуващ  Океан –

с вече́рен бриз разпалващ мрака...

– И залез с фантастичен плам...

Влечението към Безкрая

не може да се обясни,

То грабва те и те омайва –

не казваш никога: „Пусни́!“...

Не може и да се опише

(и с думи как да изразиш!?...),

когато трудно даже дишаш –

в страстта си пак да устоиш...

А буря ли те е държала

във лапите си нощ и ден –

там в ураганната спирала

ти оцеляваш промене́н...

И вече знаеш, че Живота:

от Бога даден е велик

и нямаш право да прахосваш

дори един-единствен миг!...

А може ли със думи, просто,

затиснат в сляпата мъгла

да не крещиш, когато остров

пред теб покаже се едва!...

И сам във цялата Вселена

пред чудото да замълчиш,

а после нещо споделено

дори и с Бог да промълвиш...

И викаш общо Боговете –

Аллах, Йехова и Христос,

а те възпират ветровете

във тяхната първична злост...

... Днес помня: буря бе вилняла

и свършил корабният ром,

когато Островът изплава –

със обещание за дом!...

Носталгията ме измъчва,

когато мисля днес за там,

че остров може ли без кръчма,

а за моряка тя е храм!...

... и ако в буря оцелял си,

то значи си попаднал в Рай,

където и любов те гали,

а ромът – просто е без край...

Сега в носталгия замаян

бих искал да се пренеса́

отново в кръчмите на Рая!...

– но днес не стават чудеса́...

17.10.2021. /Едно време в Морето