Някога... когато!
Поисках да летя и тръгнах смело,
намерих най-високата скала.
Нагоре към небето си поела,
не сетих нужда даже от крила.
По пътя към скалата си те срещнах -
самотен, неразбран и заблуден
В дълбокия ти поглед се изгубих.
Почувствах те... ти вече беше мен.
А аз бях теб, със твоите тревоги,
с обърканите мисли за света,
с разкъсващото чувство за виновност,
с химерните мечти за любовта.
Попих те като жаден чернозем,
след суха лятна жега премаляла.
Дъждът валя неспирно - нощ и ден,
а аз бях мокра, ненаситна, цяла...
И нямах нищо... как да ти платя
за цъфналите макове в сърцето?
Подадох ти единствено ръка,
за полет в теб жадуваше детето.
Но бе пораснал, някак не посмя,
оковите ти спъваха краката.
“Не мога! Не сега! Лети сама!
Ще те настигна... някога, когато!”
Аз знам, че паднах. Беше тъй високо.
Как истински, как страшно ме боля...
Кървяха раните – убийствено дълбоки.
Аз паднах, ала падайки – летях!
© Джейд All rights reserved.
