Някога, някъде...
... с най- оскъдни,
скромни думи
за дом, майка и любов
говорим,
а те са вечни...
... някога, някъде
по пътя си,
грешах, мамо -
до пределите на хоризонта
колелета ме откарваха,
свят да видя
или на гурбет,
а корените тук ме връщаха,
от дъха на родна пръст
призована...
... не виси портретът твой
на стената,
но аз в сърцето си те нося
и твойта нежност
помня...
докъде е междата
на свободата моя,
от теб научих, но
аз признавам, грешах, мамо,
някога, някъде по пътя...
сокове жизнени набъбват
от земята, към сенчестия хлад
на старата асма,
към кадифяната роза,
от теб обичана най-много -
багри играят като ласка
от целувката на слънцето
и с благослов,
в съкровени глъбини е сгушен
сладък спомен...
... от този двор по пътя тръгнах -
обичах, любих - силно,
първобитно, егоистично, чисто...
не се срамувам от черупката си,
мамо...
© Дима All rights reserved.
