Някъде на село
на баща ми
Побелелият мъж дълго гази снега,
за да стигне кованата порта.
Тихо щраква резе и домашното псе
му помахва с опашка за поздрав.
Под навеса с купчината сухи дърва
се раздвижва пернатото братство.
Край прозореца трепва силует на жена
и сълзица в окото проблясва.
Синовете ги няма. Нейде далеч
и последното внуче замина,
а без тях е безвкусен домашният хляб
и нагарча познатото вино.
На стената виси пожълтял календар
и се хилят опразнени дните.
Пощальонът не носи далечни писма -
вече никой за него не пита.
От пропитото с дим януарско небе
се отронва заспала снежинка.
Един беловлас, отруден човек
пред камината дреме, умислен.
Може би още утре в негова чест
ще забие далечна камбана.
И ще дойдат Децата. С нескрит интерес.
За да видят, че Тате го няма.
© Красимир Йорданов All rights reserved.
