Няма те (в памет на Тоше Проески)
Отиде си и сбогом ти дори не каза,
душата болката разяжда, все едно проказа.
Сълзите капят, дали ще угасят пожара
на пустотата в мен, която ме изгаря?
Сърцето твое колко топлина бе скрило
и как усмихваше се нежно, мило.
Гласът ти нощем в мен отеква,
все тъжни мисли ми нашепва.
Смълчана, сцената те чака,
Живот вдъхни й, светлина от мрака.
Но няма вече нивга да запееш,
мил поглед над нас да зарееш...
В спомен превърна се красив
и само в спомена си жив.
Отгоре виждаш ли я самотата
и болката, която остави ни в сърцата?
Казват, че душата не умира,
обречена понякога е вечно да се скита.
Но по-спокойна съм, щом зная,
за тебе кътче има отредено в Рая.
© Вероника Борисова All rights reserved.
