О, смърт - ранявала си ме така жестоко,
когато те откривах в обичните за мен очи.
Аз борех се със теб живота да откопча,
а ти безжалостно забиваше на раздялата отровните ками.
Сълзите ми попиваха по рохкавата пръст на гробовете.
Със дни си мислех, че земята спряла е да се върти.
И беше буца в гърлото, без въздух бяха дробовете,
но сърцето ми не спираше, а туптеше си, уви.
Тогава в тишината, така пропита с мъката,
успях да уловя какво във ритъма се крие...
Че краят иде не със тебе и разлъката,
а със забравата и тя ще ги убие. ...