Обичахме
Вървя напред
и твоите думи чезнат.
Вървя напред,
в ушите ми отеква твоят глас.
Ще дойдеш ли при мен довечера...
или пак ще бъда сам?
Ти бе за мене полско цвете,
устните ти - ален мак.
Всеки ден дарявах ти поема
от дълбините на своята душа
и ти щастлива беше.
Бях срещнал любовта.
Не бързахме
да докоснем жадни устни
в мрака тъмносив,
а чакахме денят
на гълъбите нежни да даде крила
и те да полетят във небосвода син.
Вятърът развяваше
нейните коси седефени,
златните й къдри,
и потрепервах в този миг.
Уви, премина нашият септември
и нищо не отвърна.
От север - страшен и зловещ -
премина леденият вихър.
Дърветата трепереха от мраз
и шепнеха далечна песен.
Пред камината във този час
стояхме във любов унесени.
Премина ледената зима -
нощи дълги, сив денят.
Погледна ме унило и не плака.
Днес моите сълзи
като реки текат,
от ручей кален те извират.
Лятото.
Селските деца играеха на двора.
Чаках да те видя
и не чаках дълго - ето те.
С топлата усмивка
вятър лек те пак довя.
И рошеше косите ти.
И теб, земя, как бих целувал,
че ходеше по тебе тя.
Небе огромно, морета сини,
преливахте в очите и.
Жадни срещахме нощта.
Но сивият седефен прах от пепелта
погуби пламенния огън.
Без мене беше тя
и аз без нея бях.
© Паулина Зарева All rights reserved.
