Две думи в мен се отпечатват,

но щом боли какъв е смисъла от тях?

Ако така останат неизречени...

дали пък ще изчезнат във нощта?

А искам свобода,

да мога да отвърна на зова,

извиращ от сърце, 

родило се от две.

И как да те последвам или да забравя,

щом виждам болката от моя смях във теб.

А мойта липса е тъгата черна,

следа на твоето лице.

Да чувствам твоята тъга и радост

                                                           ... болка.

Във тази лудост как се завъртях?

Щом трябва да се смея - плача,

а вместо сълзи в очите смях.

Какъв си ти, не зная,

ни себе си познавам днес.

Дали с душата си ще съм до края,

или ще се загубя, бягайки да я спася?

Поглеждам себе си и виждам тебе.

Поглеждам в теб, а аз съм там - мълча.

Не искаш да се виждаш в мене

                                                 ще ти хареса,

                                                 а тогава...

                                                 ще искаш

                                                 тука да стоиш,

а тази глупост разума не ще ти позволи.

И криеш се зад призраци отдавна били,

оставили следа, но не и чувства в теб,

че мене да ме имаш ти е непосилно,

и твърде (много) идеална съм за теб.

Не се разпадай пред очите ми,

не се топи в тревоги.

Ти трябва да си цял и да гориш,

че ти за мен си светлина и радост,

светулке моя,

пътя ми да осветиш...