Обичам Те, Татко!
Научѝ ни, Създателю, как да се върнем при Теб.
Заслепява суетният блясък зениците празни.
А лукавият своите мрежи подмолно плете...
И невидим разпръсква в света смъртоносна зараза…
Научѝ ни от Твоята жива лоза да сме пръчки.
И земя плодородна, в която Ти семето сееш.
Ако днес ураган ненадейно челата ни сбърчи,
утре слънце прощаващо в чисто небе да изгрее...
До последния атом извайвал си всеки от нас.
И познаваш изцяло човешката крехка природа.
Колко лесно замесва тесто фарисейският квас!...
Как замайват онези слова, че „човек звучи гордо!”...
Направѝ ни да станем по-ниски дори от тревата,
за да пием с напукани устни от вечния извор.
Напои коренищата сухи с дъжда благодатен.
И отново от тях ще поникнат зелени филизи.
Ще израснат дървета... Ще раждат добри плодове…
Ще успеем накрая глада за любов да заситим!
А от вярата саби и щитове ще изковем
да пронижем коварния Луцифер право в гърдите!
Ще прогледнат тогава очите ни слепи!... А сетне
ще се гмурнем до дъното в себе си, в своя зачатък…
Ще съзрем Твоя образ… И в нас ще възкликне детето,
доверчиво простряло ръчички: „Обичам Те, Татко!”
Албена Димитрова
31.3.2020.
София.
© Албена Димитрова All rights reserved.
