Обичливо
Отворило очите дъгоцветни,
протегнало ръчица топла, жълта,
в душата ми премръзнала да светне,
сред стаята ми слънцето нахълта.
Избяга мракът, скри се по ъглите,
и хукна тишината – полуглуха,
от прах и плесен вятърът преситен
разкиха се... Далече ги издуха.
Крилца ли затрептяха, на авлига
и слънчогледи цъфнаха стотици,
или любов додето поглед стига,
реки рисува и цветя, и птици?
На мене тя сърдита бе. Довчера,
защо не знам. Мълчеше онемяла,
кови ми, слънчо, мост – да я намеря...
Дори да не помисля за раздяла...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Аз ти благодаря, Мария!
