обратно на посоката на изгрева
Нощта ме изпълва
със безкрай
и
започвам да се изгубвам
като обречено желание.
И съм безпаметна
в затворените длани
на съдбата си.
Изрязана мелодия
от блянове
във очертанания
от въглени,
останали
от буен огън
и
забрава.
(вписана
в очите на
кръвта ми).
Дишам сладък въздух
сред море
от езерни лилии,
обхванала в две шепи
голотата си.
И преминавам през
цъфтежа си
безплътна -
като ален
белег на душата.
Промъквам се
в облачните линии
на опиянението си.
Птица пееща съм
върху покрива
на разрушена църква.
Жажда съм за път -
разтеглен
от земята до отвъдното.
А бягам по пътечка
от заклъгленост
обратно на посоката на изгрева.
Като отражение
в зеница на
угаснала светулка.
В малкото убежище на
самотата си
те прегръщам
със клепачи,
напоени
с безкрайната
въздишка
на сънуването.
Чувам те...
Дъхът ти
ме докосва
със
свободата на летеж
във мека, като кадифе
приказка на мисълта.
Любовта е сетивна лудост,
загадка
с образ на музика...
© Дакота All rights reserved.
