Обсебеност почука на вратата...
Обсебеност почука на вратата.
Уплаших се от напора и не отворих,
а тя направи си палатка,
която гледаше през моите щори.
Събуждах се от пукот на дърва.
Направила си бе огнище.
Във наблюдение над варива,
почиваше, опънала платнище.
Очите й следяха ме кресливо,
излизах на прибежки, да не стигне
звученето, от пиене резливо...
В мене исках катапулт да се надигне.
Тогава, предразсъдъчно умряла,
ще се изстрелям нависоко, смела.
И истината - на мехурчета и вряла
ще ме излее при съседа.
От там, на безопасно разстояние
от вещицата, в двора ми забила
основите на корозионно отчаяние,
че все със грешки себе си покривам.
Ще мога без свенливост да покажа,
забравила за правила и норми,
че картографно ярко важа
и недокосната съм от окови...
Смехът ме върна зад прозореца обратно,
палатката от труса червенееше дори.
Обсебена ли съм от предразсъдъчната вероятност?
Отговори ми... Просто ми махни...
(Съседът, знаеш, че си.)
© Ниела Вон All rights reserved.
