Оцеляване
Постигам себе си мъчително и бавно –
на капки скъдни сбирам се в безкрая.
Душата се разпръсква все по-плавно
в пространството – тунел със изход – края.
И осъзнат не искам да си спомням
за пътя извървян – ненужно скеле.
Живее в аза ми несбъднал се бездомник,
водач на хищника измършавял до скелет.
Да можех глутницата своя да открия.
Покоя търсен със зъбѝ да стигна.
Под лунен сърп неистово да вия.
Превърнат в кратер вулканичен да изригна.
А не като свещичката, без цел да гасна
и капки восъчни от мен да се отронват.
Такава участ ме гнети ужасно.
Последната надежда тя прогонва.
Сънувам себе си съвсем различен.
Непознаваем съм в съня дори за бога.
Премахнал всяка маска на безличност,
от гроба пак да се родя ще мога.
© Младен Мисана All rights reserved.
