Очакват ме, зная...
Очакват ме, зная...
Очакват ме, зная, във мрака
брезичките нежни, самотни.
Единствено срещащи влакове
с приветно помахващи клони.
Аз много пътувах – самичък.
Хиляда пътеки проскитах.
Завръщам се вече различен.
Брезички, дали ще простите?
И морен от дългото скитане,
почувствах се конник от Плиска.
Раздялата беше със кимване,
а срещата – с трепкащи листи.
Тъй дълго ме викахте:
пърхащи,
и неми,
във укор посърнали –
но спомен за вас ме облъхваше
и клех се:
при вас ще се върна.
Живодар ДУШКОВ
© Живодар Душков All rights reserved.
