Ода за Гео Милев
В мрака гъст на времена сурови,
сред вопли, куршуми и черни окови,
един глас екна — буен, свиреп,
раздирайки мрака с пламенен треп!
Гласът на огън, на бунт, на стихии,
на гняв, що събаря стени със фурии,
на дух несломим, на вик за живот —
разпнат, но вечен във своя възход!
Очите му — пламък, ръцете му — меч,
словата му — буря в бездушния скреж,
а мисълта — нож, що разкъсва нощта,
мечта, що запалва дори пепелта!
Той виждаше светло, когато бе мрак,
когато земята трепереше с страх,
когато брат брата предаваше в плен —
той пееше песен, но не като мен.
Песен от кръв и от огън, и болка,
на мъртвите ратници гневната вопла,
на тези, що паднаха в нощ без луна,
но вятърът носи духа им в пръстта!
Септември пламти в разтърсена гръд,
а той — като факел в безумния път,
отиде, където смъртта бе съдба,
и вписа името си в безсмъртни слова!
Но врагът не прощава на тези, що любят,
на тези, що истински вярват и губят,
отряза глава му, но няма да спре
духът му, що вечно над нас ще расте!
О, Гео, възкръсваш във всеки бунтар,
в гневния вик, на словата олтар,
в строфа, що никога не угасва,
в огън, що вечно проблясва!
© Тонислав Марангозов All rights reserved.
