Октомври не пита
Октомври е странен, октомври е кратък,
сезон на тъга и изгряващо слънце.
Октомври е мой и е твой отпечатък,
щом още не пуска очите ни матови,
пречистил с дъжда си прозорци безсънни.
Понякога светъл, понякога мрачен,
все още октомври е с глас на щурчета.
Реши ли веднъж като облак да плаче,
кристално е крехък и става прозрачен,
потърсил подслона в косите ми ветрени.
Октомври изстива, когато не може
веслата да хване в пристанищни лодки.
Изпраща им вятър, вълните тревожи
и вече в света ни от простичък сложен,
студените тръпки намират си брода.
Октомври е есен и златна корона,
художник, в ръцете си с пъстра палитра.
Той знае в душата ми стон да отрони,
естествен пристига и тръгва сезонно.
Защо го обичам, до днес не попита.
© Ани Монева All rights reserved.
