Войник оловен намери
в огнището на леда разтопен,
сълза с почти невидими размери,
закачена на сак, почти разглобен.
Войникът дълго се взира.
Животът му изплъзваше се вече,
но странно защо, останки стари сбира,
защо рови се в миналото... далечено?...
И той в този огън бавно гореше
и за него това бяха последни мигове,
но необичайно... той уплашен не беше
сякаш от някъде чуваше далечни викове...
Огънят пращеше и убиваше
всичко, що попадаше в целувката му пагубна
с искрите си миналото скриваше
и цветето, засадено в саксията, отскубна.
Войникът започна да се топи,
да губи ясното си зрение
и макар че сърцето му спираше да тупти,
той стигна до едно прозрение...
"Сребърна сълза във сака стар
някой проронил е и е забравил,
някой търси я, търси загубения дар -
иска да поправи грешка,която е направил!"
Войникът погали сълзата,
а тя бе толкова бляскава и красива,
че той забрави за искрата
за пейзажът огнен, който около лицето му се извива...
С шепи топли сбра
малката, огнена сълза,
сви я, в джоба си я прибра
и бавно сред трески пропълзя...
Цял живот той бе размишлявал,
както точно иска, за какво копнее:
да постигне нещо, се беше надявал
да има някого, за когото да живее!
Тогава срещна жена,
която обичаше го повече от всичко.
Тя перфектна бе, нямаше цена,
не спазваше скучни привички.
Тя му разкри нов свят, различни преживявания -
свят красив и изключителен,
но той сляп бе, не забелязвше нейните очарования
и караше я да страда... да плаче с глас тъжен, поразителен!
Сякаш слънцето умираше,
когато очите и сълзяха
и всичките песъчинки в тях сбираше,
и дори във тъмното блестяха...
Тогава жената добра
въздъхна, заплака и изчезна,
а след нея остана пуста гора,
без цветя, без песни, само пясък и бездна!
А войникът едва сега разбра
как копнееше за нейната любов
и как шансът да е щастлив проигра!
Как не изрече едни желани думи, нежен зов!
"Обичам те!" - едва сега той изкрещя,
падна във огъня изпепеляващ,
а дървото младо във гората падна, изтрещя
и затанцува в огъня, прекрасно-ужасяващ!
Твърде късно осъзна грешката своя,
загуби пътя си, на кръстопът стоеше
и сбърка, и сбърка завоя!
А огънят пари, поглъща.
Оловният войник сграбчи огнената сълза
и не само той, но и цялата къща
изгоря като факла, бреза...
А огнената сълза трепери
в останките от войника оловен...
той късно своята любима намери,
но нямаше да я загуби... ако в онзи миг съдбовен
силата си на любовта можеше да премери...
И огънят затихна най-накрая,
и войникът цял се стопи,
и сълза огнена блесна в рая...
а лице на войник оловен... бавно я попи!
© Сиси Валентинова All rights reserved.