Онемяла тишина
Онемяла тишина
Онемяла тишината в проронена сълза.
Ще ме познаеш ли, живот,
пред олтара на времето те питам,
когато минах Пътя до Ада и обратно?
Подреждам зашлевени истини
и пропукани илюзии в грапавата си душа,
съших сърцето издраскано
внимателно, с обич и огън в дланите.
Събрах се в Изкуплението на две ръце.
Затичаха се думи боси и за себе си знам,
обичам безумно, а стихът боли
от докосване, и от обичане боли.
Понякога една сълза не стига
на ръба на онемялата тишина.
©Ванко Николов(Starkmaster®vn)
© Ванко Николов All rights reserved.
