Онзи облак
Тя не носи на идване
тънка дума за сбогом.
Всеки поглед е сбъдване,
всеки допир е огън.
Той не вярва на изгрева
насред пухена утрин.
Гладни пръсти заравя
на тъгата си в скута.
Знае толкова, колкото
в сенчест миг да открие
как да върже под облак
късче нейна магия,
та когато е тъмно
и когато е страшно,
да се втурне по стръмното
по следите й прашни.
Тя забравя на тръгване
обещаното утре,
като нощно сияние
тишината му буди.
С гладни устни събира
от очите му шепоти.
Утаена, замира
на страстта му във шепите.
И защото не пита
как да стигне до залеза,
онзи облак ще литне
любовта да опази.
© Христина Мачикян All rights reserved.
