Опиянението
Какво да дочака? Кого и защо?
Толкова просто е - налей и да пие!
От любов е пияна, а й горчи
до задавяне скришната рана.
И плъзва се нещото във очите й,
изчегъркало гърлото сухо.
Треперят ръцете в очакване
да дойде Тя, да притъпи болката.
И ето Я... идва след чаша, две или три.
С блуждаеща сянка прегръща душата й.
Между пръстите фасът и не трепери.
Дори да запари, почти не боли.
Със нея е лесно, и почти хубаво...
Почти като ласката, някога,
на очите му - слънчеви трепети,
И със онази вятърност в дланите,
милващи в залезите косите й.
А целувките - нежна жарава,
я отвеждаха в свят от мечти,
там, където душата се ражда,
приютена от топлите устни.
Но след час, два или три,
ще си тръгне Опиянението.
Дваж по-силно пак ще горчи...
Аз не искам да пия.
Ни джин, ни ракия!
Утехата временна не лекува.
Опиянениетo е само заблуда,
непокоряваща мойта стихия.
Толкова просто е - налей и да пие!
От любов е пияна, а й горчи
до задавяне скришната рана.
И плъзва се нещото във очите й,
изчегъркало гърлото сухо.
Треперят ръцете в очакване
да дойде Тя, да притъпи болката.
И ето Я... идва след чаша, две или три.
С блуждаеща сянка прегръща душата й.
Между пръстите фасът и не трепери.
Дори да запари, почти не боли.
Със нея е лесно, и почти хубаво...
Почти като ласката, някога,
на очите му - слънчеви трепети,
И със онази вятърност в дланите,
милващи в залезите косите й.
А целувките - нежна жарава,
я отвеждаха в свят от мечти,
там, където душата се ражда,
приютена от топлите устни.
Но след час, два или три,
ще си тръгне Опиянението.
Дваж по-силно пак ще горчи...
Аз не искам да пия.
Ни джин, ни ракия!
Утехата временна не лекува.
Опиянениетo е само заблуда,
непокоряваща мойта стихия.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
