Стоя пред теб. Осъден съм за всичко.
Дълбоко в мен вините се прескачат.
Надеждата в зениците – мъниче,
на педя от сълзата. Ще заплаче.
И трупам укори, кънти – „виновен”,
и нервен тик по мъжките ми скули
простира пипалата си чутовно,
и брули ми надеждата, тъй брули...
В юмруци, до безкръвие дланта ми
забива ноктите си настървено
и зейват в мене десет черни ями.
Едничката дано поне простене. ...