Нe ме събуждай! Нека да сънувам…

Насън нещата винаги са прости.

Несъществуващото – съществува,

и ти за мен не си случаен гостенин,

и няма да си тръгнеш, щом пристъпи

денят през прага с пъстрата си дреха.

А  аз ще съм на друго име кръстена,

ще бъда млада, и наивно крехка…

И всичко ще е още предстоящо,

и всяка грешка ще е поправима.

Ще те посрещам, и ще те изпращам

под сянката на старата смокиня…

Не ме събуждай! Нека те сънувам!  

И нека те обичам – остави ме!

Несъществуващото – съществува,

и то е осезаемо, и зримо,

и няма край, и време, и пространство…

Миражите са истински и сбъднати

в едно безкрайно вечно постоянство.

Не ме събуждай ти! Не ме събуждай!