Орисница
Белег нося в душата - жигосан с очи
от живот несъзнат и предишен,
спомен свит на кълбо уморено мълчи,
но усещам, че още в мен диша.
Щом те зърнах в дъжда, се пробуди за миг
и светкавица с лъч ме прободе,
осъзнах, че съм срещал красивия лик
в моя сън като нимфа да броди...
Може би си орисница в мит за любов
и съдбата ми още чертаеш,
със дъха си запали един огън нов
и какво с мен направи – не зная...
но разбрах, тебе чакам във този живот,
ако двамата днес се разминем,
ще проклинам до края си грешния ход
и в копнеж бавно аз ще умирам.
Ще те стигна и сгуша под моя чадър
и със риск жеста мил да откажеш,
ще опитам късмета си - лош ли, добър,
със плесница ти да ме накажеш...
© Михаил Цветански All rights reserved.
