Осемдесет пъти любов
Повярвай, че очите ми са винаги едни и същи,
но сякаш в огледало – ти си винаги различна.
А другата е няма като бяла, празна къща,
в която непознати са разпалвали обичане.
И не, не викай, моля те не викай, скъпа,
онези бледи, слепи призраци отминали.
Нима пътека, по която минеш и отъпчеш
след тебе може да разцъфне пак, като на кино.
Не се кълни. Не ме проклинай. Не човъркай –
не в раните и не в душата, и в сърцето,
а в крехката и истинска повърхност,
в която отрязявам теб. И затова е светло.
И нека стъпките ти да останат по тревата –
цветята без да ги откъснем пак умират.
Очите щом прехвърлят хоризонта на тъгата,
тогава без да е на кино – се намираме.
© Даниела All rights reserved.
