Остани за душата ми есен
Остани за душата ми есен. В самотно сбогуване.
Нека дъхнат от устните жълъдно стари мечти.
Като извор, закътан под шума, ти беше тъгувана,
и ослушвам се аз - да го чуя как тихо шурти.
Непредвидено сам - рея поглед в тревите посърнали.
Да усетя сълзите ти - някаква капка дори.
Всичко с теб ли си дадохме? Или пък всичко сме върнали?
Зов и шепот. Докосване. Шепа лъчисти искри.
Сухи съчки в нозете ми пукат за късно причастие.
Листопадът - и той като мен, от умора е спрял.
Може би е утопия нашето търсено щастие
или просто късметче от вятърно щур карнавал.
Полетяло далеч - като дребна калинка през пръстите.
Пожълтяло листо, с нерисувана вечност за нас.
Няма знак и послание. Само следи от отсъствие.
Сякаш ехо от ехо на скрит от дъбравата глас.
Остани за душата ми есен. По своему искрена.
Нека с теб ни върти оня мъдър и чист кръговрат.
Може би ти отново за обич ще бъдеш поискана -
като извор, закътан под шума от друг листопад.
(От "Жълтици в дъбовата ракла")
© Лъчо Калъчев All rights reserved.
