Остава са́мо
Умира в човката на синя чапла Юли,
взел плячката ни – гладен залез.
Потъвайки в блатата,
недочакал
от лунна пита да опита залък.
Момиче съм
за спомен и за сбогом,
а кожата ми – бледонежна риза.
Нощта е най-обикновена (слава богу!)
рисува с мрака в сенките на рози.
Звезда от захар –
пръкнало чираче на утринта –
по-малко да ми загорчи…
ти остани преди да се разплача,
за още мъничко, така. Да помълчим.
… Тя ще мълчи.
Но аз не мога, честно!
Нали ме знаеш – дръзка, непозната,
а после ще броя дори до четири
от другата страна на тишината.
Ако не тръгнеш –
аз ще си отида! Не искам,
не – не искам да порасна.
Небето питай и дъжда притихнал.
Остава само те да са съгласни.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
