Острови в душата - 1
роман в стихове
Зарадва се, че беше понеделник,
очите си отворил бе с надежда
и скочи от леглото безпроблемно
със мисълта, че този ден отвежда
и него, и Полина до морето,
защото той е в отпуск десетдневен.
Делфина надуваем взе детето,
облече своя бански скъпоценен
и стиснало в прегръдка пекинеза,
отзад в колата с Рики се качиха.
Момчил от къщи с чанти две излезе.
В багажника до тях се настаниха
стативът ѝ и папката с картини.
Рисуваше момичето чудесно.
Помагаше му, може би, да мине
кошмарът и забрави то по-лесно
това, което сполетя ги двама
като цунами преди две години –
трагедия след нейната измама
и раната у него и Полина...
Запали, после лекичко форсира
колата и, усмихнал се, потегли.
Той често в огледалото се взираше.
"Усмивката ѝ детска как ме тегли!" -
помисли и се спря пред светофара,
набил спирачки до един смелчага.
Добър щофьор бе и със книжка стара,
но сепна се, човекът щом подкара,
забравил, че не е на магистрала,
със пълна газ поршето новеничко.
Колата бе набързо излетяла,
напук на знаци, безопасност – всичко.
"Ти по-спокойно карай днес, Момчиле!" -
си каза и погледна пак детето.
Полина бе сънлива, Рик обвила
с ръцете си и дремеше в купето.
- Приготвил съм ти сандвич за закуска,
ако си гладна, похапни си, Поли!
И Рики с апетит ще го изхруска,
така ще е спокоен и доволен?
- Нали избра квартирата над плажа,
която е с прекрасна морска гледка?
- Разбира се, аз щях и да ти кажа,
ако я бях сменил. Дори беседката
на снимките харесахме си двама
и изборът ни, дъще, е чудесен!
Щ бъдем ние с Рики трима само,
но с палавника няма да е лесно.
Засмя се и прозореца отвори,
от там полъхна въздух чист, планински.
- Поспете си, аз спирам да говоря.
- Ще ме събудиш ли? - въпрос детински
момичето към татко си отправи.
- Веднага, щом морето, дъще, видя!
- Но обещай ми! И да не забравиш,
че иначе на теб ще се обидя!
- Бъди спокойна, хайде, отпусни се.
Ще спираме и някъде по пътя.
Но казвам ти – сега добре наспи се,
че искат сън очичките ти мътни!
Следва:
© Мария Панайотова All rights reserved.
