Острови в душата - 10
Поглеждаше тя често телефона.
Терасата бе с изглед към морето.
Излезе със романа на балкона,
уж да чете, но скачаше сърцето,
а книгата разтворена пред нея
на страницата съща си стоеше.
С далечен поглед Роси се зарея
в небето, а сърцето ѝ броеше
минутите и мислеше за двама –
какво сега Момчил и Поли правят.
Усетила бе чувства, но измама
ли те са? Много скоро ще забравят
един за друг. Защо избра съдбата
пътеките им трудни днес да срещне?
Тук телефонът звънна и ръката
го сграбчи пак с надеждата гореща.
- Очакваме те в нас след пет минути.
Ще хапнем тук, приготвил съм ви скара.
Дори без ресторантски атрибути,
аз вярвам, че добре ще си изкараме!
Гласът му прозвуча примамно сладък
и тя отвърна: – Няма да откажа!
Опита се да въведе порядък
и мислите спокойно да разкаже.
Облече рокля тъничка с презрамки,
косата сбра като фонтан небрежен.
И доброволно в огледална рамка
видя се. Скри тревогата наежена,
а щом след миг вратата си отвори,
видя Момчил, че чакаше пред нея.
Подаде ѝ ръка, без да говори.
А Роси чу душата си, че пее.
. . .
Полина бе нагънала салфетки
във формата на джобче като мама.
Постави двете малки табуретки,
а пък косата върза като дама.
Изтича, щом се спряха пред вратата
и радостно Росица тя прегърна.
А къщата им залезът в позлата
рисуваше – начало ново зърнал.
- Разказах ти за чудната беседка.
Това е. Поли много я хареса.
Терасата е слънчева и с гледка
към залива със яхтите. Пренесох
на тази малка масичка нещата
на всички да ни бъде по-удобно.
- Омайваща е тука красотата,
Момчиле! Даже и с небе оловно!
- Ти имаш ли детенце, како Росе! -
изстреля изненадващо Полина.
- Но дъще, не започвай ти с въпроси,
предлагам тази тема да подминем!
- Аз никога от отговор не бягам,
дори и той да е ужасно труден.
Сас тази снимка всяка вечер лягам,
а сутрин пак сина ми ме събужда...
Извади Роси малка цветна снимка
на своя син – дете на пет години.
- Научих, че за всеки има примка
животът... Тя и него не подмина...
- Не е ли по-добре да хапнем първо? -
тъгата ѝ опита да прекъсне
Момчил и съжали, че Поли хвърли
с въпроса камък, който сълзи пръска.
- Да кажа само – болест нелечима
отне сина ми... преживях развода...
Години десет оттогава има,
но спрях да вярвам аз в гръмоотводи.
. . .
- Не хапнахте и Рики ще довършва
остатъка от вашата вечеря.
С тъга не бива срещата да свърши.
Навън за вас аз радост ще намеря.
Следва:
© Мария Панайотова All rights reserved.
