Острови в душата - 15
А час преди това по джиесема
се звънна. Щом прочете той Гергана,
ядоса се. – О, пак ли ти проблеми
ще ми създаваш? Тука ли остана? -
набързо с глас кипящ той проговори
на бившата, до ярост чак нервиран.
- Не знам какво аз повече да сторя,
но и за крайности съм мотивиран!
- Недей така, ела да поговорим!
Или да дойда аз до пет минути?
- За теб вратата вече е затворена!
Забраните ми все така нечути
остават и вбесяваш ме, Гергана!
Гласът му от ненавист потрепери.
- Причаках ги, но лошо пак ми стана...
Една жена чадър над мен разпери.
- Къде си? Ти за Поли ли говориш?
- До котвата пред входа съм на плажа.
- Отишла си при тях да ги тревожиш?!
О, Господи, не знам какво да кажа...
Момчил извади пицата готова,
преди да тръгне фурната изключи,
облече си набързо риза нова,
решен с Гергана днеска да приключи.
Повика Рики, влязоха в колата,
запали я и бързо той потегли.
На топка сякаш станала, душата
опитваше правдиво да претегли
за всички как добре е да постъпи.
Видя я под чадър голям на палми.
Спирачка изненадващо настъпи,
излезе и, ръка подал ѝ само,
качи я във колата той без дума.
Гергана на седалката се свлече.
- Багажа събери и хващай друма!
Не мога с теб да се разправям вече!
* * *
- Звънях на тате, ала той не вдигна.
Опитай ти да звъннеш, лельо Роси!
Тревожа се, какво ли ни настигна?
- Почакай, не е време за въпроси! -
Росица точно в този миг звънеше
на номера познат, набран отсреща,
но и при нея тайнствено мълчеше.
Вълна заля я парещо гореща.
Помисли, че причината е Рики.
Ветеринаря посетиха двете.
- Не съм ги виждал! - каза някак сприхаво
изнервеният мъж. - Сега – простете!
Излязоха и чу Момчил, че прати
по телефона кратко съобщение.
- Да, той е, мила, пише ми баща ти.
Къде е, не разбрах, за съжаление...
- Аз мисля, че отишъл е при мама! -
интуитивно Поли се досети.
- Обича често тя да прави драми,
това е случай може би десети!
- Нали видя, че прилоша ѝ нещо
и вероятно помощ ѝ е нужна.
Ядоса се, а беше и горещо.
Съпрузи бивши са, не хора чужди.
Прегърна я. В душата наболяла
тъгата чувства скорошни плевеше.
"А може би е време за раздяла..." -
гласът на разума това мълвеше.
. . .
Момчил избра да бъде лаконичен.
"С Гергана съм. Върви при Поля. Чакай!"
В един момент реши, че иронични
са думите и Роси ще разплачат.
На майката помогна той с багажа,
от гарата в Бургас билет ѝ купи.
- Защо дойдох аз искам да ти кажа... -
гласът едва прошепна и се счупи.
Но после продължи: - При братовчед ми –
в Чикаго дето е – летя в неделя.
Той обеща ми нужната подкрепа
и болките сучувствено споделя.
Не искам да се влача като гнида
и с този вид аз всеки да отблъсквам.
Там при хирург пластичен ще отида,
лицето ми той малко да излъска.
- Прави го, за когото си поискаш,
но знай изобщо, че не ме засяга!
Не смей дори на ум да си помислиш,
че пак като жена до мен ще лягаш!
Помогна ѝ да се качи във влака
и слезе бързо, на бегом си тръгна.
Той знаеше в Созопол, че го чакат
Росица и Полина да се върне.
Следва:
© Мария Панайотова All rights reserved.
