Острови в душата - 24

Полина с цветни моливи в ръката

оставил бе Момчил да си рисува.

Детето му бе с дарба и душата

на таткото от щастие ликуваше.

Статив ѝ беше купил и записал

в кръжок за млад художник той в градчето.

През часовете в творчество улисана

бе по-далеч от мъката сърцето ѝ.

Рисуваше морето отвисоко,

застанала зад тях, но по-далече.

В рисунката ѝ облак като покрив

обкова си реши да сложи вече,

но някой с много обич си я гушна

и разцелува бузките червени.

- Красавицата таткова послушна!

Не само радост, гордост си за мене!

Росица само леко се усмихна

и тъжно пак наведе си главата.

Не знаеше как може да затихне

отворения кратер във душата.

- Харесва ли ти моята рисунка? -

Полина притеснено я попита.

- С това, което правиш, всяка струнка

у мен задвижваш! Аз съм възхитена!

"Какво дете – добро и талантливо!

Нима без майка може да живее?

То трябва да е весело, щастливо,

но знам, че невъзможно е без нея!"

- Рисунки други аз ще ти покажа,

защото с мен ги взех и са в колата.

- Разбира се, че няма да откажа,

като дете рисувах аз самата.

- Така ли? - Поли радостно възкликна

и в порив непринуден я прегърна

"Не трябва с тебе, Полинко, да свиквам!" -

помисли Роси, но в очите зърна

привързаност, която задължава

и светли детски чувства всеотдайни.

Усети как сърцето натежава

и плаче зад прикрита лична тайна.

. . . 

Прибраха се. Отказа да остане

в беседката и всички да вечерят.

На спомена отворената рана

я караше през сълзи да трепери.

Измисли повод, за да не изглежда,

че бяга тя от тях и се заключи.

И чувствен безпорядък да подрежда

опита тя ума си да научи.

Видя смъртта на рожбата, която

не бе успяла да спаси и още

винеше се и питаше съдбата

защо ѝ я отне в безсънни нощи.

И опитите да забременее...,

и лекяря, надеждите ѝ смачкал

видя... Усети буря да вилнее

и безутешно почна тя да плаче.

Но някой бе почукал на вратата,

избърса тя сълзите и отвори.

- На масата те чакаме! Салата

голяма има, лельо Роси, сори!

Без теб при татко няма да се върна! -

и заяви красивата хитруша.

Жената детска упоритост зърна,

пробойната в душата си запуши

и тръгна омагьосана след Поли,

преглътнала на мъката кошмара.

Разцепен бе на две у нея ствола

душевен, ала с нов филиз подкарал.

. . . 

Момчил се вгледа в нея с изненада

и жаловито трепна му сърцето.

На чувствата у него водопадът

дори и след забрана трета, пета

не спираше напевно да говори

и да тече в посока все към Роси.

Че плакала е сякаш му се стори,

но без да ѝ задава той въпроси,

се спусна, както винаги, галантно,

придърпа ѝ по кавалерски стола.

- Приготвил съм ти нещичко пикантно

и изстудил съм вече алкохола.

- Ти толкова грижовен си, Момчиле!

А аз не исках днеска да вечерям...

Способен си дори млеко от пиле

да поднесеш и знам – ще го намериш!

- За дамите до мен аз правя всичко,

това и дъщеря ми ще ти каже.

Приличаме си, тя е цял бащѝчко,

понякога ме надминава даже.

- Сега да плаче, тате, я намерих,

макар че тя сълзите си прикрива.

Разстроена е още и трепери,

не си ли, лельо Роси, с нас щастлива?

Жената вдигна поглед в изнемога,

изви глава, очите си затвори.

- Дори да искам, как кажи, за Бога,

аз бих могла пред вас да се престоря?

Почивката ни кратка бе прекрасна.

- До сряда има време, много бързаш!

- Да, знам детенце! И на мен е ясно,

но всеки у дома си ще се върне.

- Защо не дойдеш с нас, че аз не искам

без тебе да оставам пак самичка..?

- Да, станахме за кратко много близки,

но всеки дом си има, мила птичко!

- Кажи ѝ, тате, ти мълчиш и Роси

си мисли, че не искаш с нас да дойде!

- Говорехме със нея по въпроса

и аз те моля да не я разтройваш!

Тук Поли просълзи се и прегърна

жената, както се прегръща близка.

Това към спомен пак детето върна.

Тя с майка си да тръгне бе поискала

в една от спешните командировки.

(След време бе разбрала, че е мнима.)

Гергана се измъкна много ловко,

че там тя важна работа ще има.

Запомнила бе оня плач тогава,

със който и Момчил не бе се справил...

Лъжа такава белези оставя

и тази рана трудно заздравява.

- Не сме далече, татко ти с колата

при мене ще те доведе на гости.

- Когато си обичан от децата,

нима не е възможно нещо просто –

събират се големите, семейство

да правят, както филмите показват.

Дори детето тяхно много често

сватовник между двама се оказва!

- Такива филми гледаш значи, Поли! -

вълнението скри с въпрос Росица.

- Кажи ми ти заглавие, те моля,

прекрасна наша умна хубавице.

- Момичета, на лятно кино днеска

да идем, ако искате, предлагам

Филмирали са касова пиеса,

но избора си аз не ви налагам.

- За мен е интересно! Лельо Роси,

съгласна ли си да вървим на кино?

- Разбира се, излишен е въпросът.

По пътя с телефона ще се снимаме.

Следва: