Островръхчо и Заобленчо – 11
Отново дружно тръгнаха по пътя.
Мълчаха двамата като виновни.
Приятелството струва много скъпо,
това разбрали бяха. Не дословно,
но всеки бе почувствал колко важно
за всеки е на някой да разчита.
– Аз искам благодарност да изкажа
на двама ви! На знам задружна свита
ще стане ли от нас, но ще помогна,
когато в трудност някой се намира! –
да вземе дъх Търкулчо беше смогнал.
Опита на стена да се подпира.
Във него Островръхчо се загледа,
готов за нещо даже да го смъмри,
но бе видял цвета му че е бледен
и му прости. След туй смехът му гърлен
и тримата успя да изненада.
– Нали и аз оказах се във локва.
Заобленчо, добре че ни извади!
Помогна му момче добро и ловко.
– Я вижте, Охльо Бохльо там се мъчи,
затиснат е под падналата шума! –
Търкулчо, вече взел по-яка пръчка,
разравяше пострадал върху друма.
Поклати с разтревожен вид рогцата
изваденият Охльо, без да каже
и дума, после дръпна си вратата
на къщата и скри се вътре даже.
– Я виж го ти, какъв неблагодарник! –
спасителят му със тъга изрече.
– Направил си го от добро! Безкрайно
на теб ли трябва длъжен да е вече? –
Заобленчо със думи го нападна,
но не защото той не го обича,
а може би, защото най-отдавна
разбрал бе в трудност пръв да се притича
на помощ, без награда да получи.
Останалите двама замълчаха,
но зная, че от този малък случай
те по-добри и отговорни бяха.
Оказаха се пак на кръстопътя,
решили да се разделят отново.
– И двамата за мен сте много скъпи –
Търкулчо развълнуван почна слово –
но вие сте приятели отдавна
и между вас не бива да заставам.
Ще търся да открия друго славно
другарство и дано го заслужавам!
Уж няма камъкът душа човешка,
но днес това лъжа за мен е вече.
Твърдението, може би, е грешка.
Ще ти докажа, мъничко човече!
А ти от тяхното добро учи се,
то важно е за всички по земята.
Съдбата пази го на лист изписан,
добро на теб да върне тя, когато
безкрайно ти е нужно – чак тогава.
Тя съдник е и времето избира.
Помага, но на който заслужава.
В доброто силно вярвай ти, не спирай!
© Мария Панайотова All rights reserved.
