От името на моето поколение

Не ти вярвам, Ракел!
Не ти вярвам, че нашето детство
беше сиво и грозно, като очна протеза
на застреляна птица!
Не ти вярвам,
че през тъмни и страшни тунели
преминаваха наш'те години,
че с нещастни зеници,
като луди в депресия
през живота сме минали,
че едва сме спасили
между влака и влажната грапава твърд
на стената в гърба ни опрян
свойта кожа!
Пресилваш!
Разпиляваш!
Разрязваш красотата
със ножа, Ракел!
Обезсилваш
на живота ми спомени
и търкулваш мънистата пъстри, а те,
те подскачат, подгонени
по улици с дупки,
слизат в подлези,
по надрасканите с графити стени 
се разпръскват.
Като бомбички смях са, Ракел!
И са пъстри!