... отдавна...

Погледни ме!

Виждаш ли?....Не можеш..?!

Всъщност, зная, че не искаш... можеш, но...

Приличаме си двамата – две капки сред вълните

от боклук и мръсотия във душите.

Давим се в море от “НИЕ”, а сме толкова сами...

Виждаш ли?... това е вече безразлично.

Знам, че от калта едва ли някога ще се измъкна.

Ако само можех по-бързо и дълбоко да потъна...

Няма смисъл.

Истината е, че винаги опитвам, но не мога вечно!

Утре може би ще кажа “стига”!?

По-добре ще е да го направя още днес.

Не разбирай, че не искам да живея –

съществуването ме убива!

И в препускащото днес забравих, но и по-добре ще е

да няма утре.

………………………………………………………….

Ще ми липсваш, знаеш ли?!?

Всъщност, иска ми се да не чувствам...

Ако можех да се потопя в бездънна, черна нощ и да летя в нищо...

Щастието никога не е било на моята страна –

Едва ли и сега ще бъде! – ще ми липсваш, знам.

И няма да заспя в сладостна утеха, ако и на теб, дори и мъничко ти липсвам -

(а аз така го искам!) –

защото тогава... накъде съм тръгнал...?