Отдавна продадох сърцето си
Небето бе сиво и тъмно.
И мрачно. И страшно. Навред
отекваше шум от стъпките сънни -
разплакана рима, недовършен куплет.
Във стаята тясна гореше камина
и огънят хвърляше в бледия мрак
неясни искри. Зловеща картина.
А на вратата почука се пак.
Очаквах го - моя гостенин драг.
Дяволът. Във златисто облечен.
С лукава усмивчица, под мустак.
Авторитетен, всепогубващ и вечен.
След минута стояхме във тясната стая,
аз предложих: „Кафе или чай?”
Ала той ми отвърна: „Все тая.
Знам, за друго покани ме май."
И започнах аз по-отдалече
своя разказ – нелеп и жесток.
А навън заваляло бе вече
със сълзите на някакъв бог.
Странно е, казах, един да живее
в лукс, във богатства и във разкош,
докато бедният само копнее
за зрънце простор. Защо си тъй лош?
Ти не видя ли във подлеза вчера –
страшен, грамаден и ледно студен,
как музикантът тъжно трепери,
изгубен, залутан сред сивия ден?
Ти не видя ли дечицата боси,
които за милост протягат ръце,
и старецът, болен, принуден да проси?
Не виждаш! Не чуваш! Ти нямаш сърце!
- Сърцето си, мила, отдавна продадох –
прекъсна ме Дяволът с дяволски глас.
Изсмя се лукаво, а после додаде:
- Спасение няма от моята власт.
Човекът – осъден е вечно да страда.
Обречен, отхвърлен, забравен и сам.
Без капчица съвест, без капка пощада,
безскрупулно, подло, без никакъв срам!
Мъртвешки студено във стаята стана.
Дяволът плесна доволно с ръце.
И свила юмруци във гневна закана,
извиках отчаяно: „Аз имам сърце!”
© Христина Маджарова All rights reserved.
