Отиваш си
Отиваш си. А още ни е рано.
Защо пое тогава в тоя път.
Да, зная - търсеше приятелското рамо,
сега оставяш ме на кръстопът.
Ти мислиш, че не те обичам вече,
че каменно е моето сърце,
че любовта ми спомен е далечен,
оставил те с протегнати ръце.
Не мога болката си аз да крия.
Уж празнота е в моята душа,
ала сърцето ми е рана жива
от много срещи и от самота.
Защо ли толкоз късно идва всичко?
Не ми е нужно нищо отсега.
Не чувам вече песента на птички,
дори когато плувам през ята.
Защо ли толкоз късно аз те срещам?
Какво ще мога вече да ти дам,
oсвен "Здравей, Любов! Прощавай! Бързам!
Аз... този път си го минавам сам."
Дали ще можеш с мене да живееш?
Дали не ти е всичко на игра?
Дали не искаш просто да ми вземеш
за теб една, за мен - последната искра.
Обичам те!
Но моля те, недей!
Когато във едно сърце е зима,
не вземай и последното, което тлей!
© Дилян Дончев All rights reserved.
