Откраднах миг за нея
В шарените сенки на дърветата,
сред ежедневен глъч и суета,
положила на колене ръцете си,
усмихва се загадъчна жена.
По гладкото, желязно тяло,
накацали рояк врабци,
а тя моментно сякаш оживява
и в длани се опитва да ги задържи.
Стъпките до нея ме отвеждат
в спокойния й свят на тишина.
Открадвам миг, до нея да поседна,
да отнема тежката й самота.
Със плахи длани бузите допирам,
взирам се в железните очи,
от рамената й листа събирам,
а тя усмихва ми се и мълчи.
И аз мълча, и аз й се усмихвам,
а думите летят през нас,
Слънцето... следобедно надвиснало,
чертае за раздяла час.
Тръгвам, бавно отминавам,
потъвам в ежедневната тълпа.
Но пак да се завърна обещавам,
при желязната, загадъчна жена.
© Деян Димитров All rights reserved.
