Откровено
Замръкнах в гори тилилейски, красиви.
Прехласнат, зароних копнежни слова...
Избягаха с ужас животните диви,
злокобно прокле ме цветче да мълча.
Присмях се на Егото с горест проклето.
„Кали ме съдбата” – мълвях, без ищах.
В душата ми стана тъй светло, тъй леко –
насилена тя бе се чувствала в грях!
Сега нека истински просто да бъдем!
Да бъдем за миг откровени поне!
Да лъжем и хулим един-друг, да съдим ...