Отлиташ, накърмен със лято, с целувки и ласки от мен
аз се боря неистово с вятъра и тежък е първият ден...
Първият ден, без да те има, е ден на мъка без лек
после дните бавно размиват се и някак свиквам без теб.
Само че всяка нощ те сънувам толкова близо до моите устни
и уж успявам и те целувам, но наяве отново е пусто.
Да си тук е толкова крехко, да те няма е вече традиция...
мигвам и така неусетно: теб те няма – по дефиниция.
Отлиташ, накърмен със лято, по косите ти – мойте сълзѝ
твоето „скоро“ е необятно и да му вярвам често боли.
Оставам, накърмена с есен, с целувки и ласки от теб
и копнежът е толкова лесен, но труден е първият ден...