Отново ли вали?
Отново ли вали?!
Не виждам! Не виждам капки, а сълзи…
Улиците са потънали в тях - в моите сълзи!
Дали?
Вървя, а пред мене пътища - безкрайни пътища,
над тях – мъгли!
Хората – безлични! Минават покрай мен, но не виждам!
Чувствам, чувам, но не виждам…
Вървя, а пред мене пътища… много пътища…
Назад - един!
Не мога да се върна,а как искам…
Страх ме е! Дали напред е по-добре? Страх ме е!
Вървя, а хората безлични минават покрай мен като сенки…
Усмихвам се! Усмихвам се на спомена - онзи същия, заради който плача…
Усмихвам се и заради хората… онези - безличните
За да не ме виждат слаба – не искам!
Вървя, а пътищата нямат край!
Дали не се уморих?
Как искам да почина! Да седна някъде сама, да поговоря със самотата…
Тя е знаела, че ще дойде пак!
Или с вятъра и луната – те бяха с мен онази нощ…
Онази, дето в спомена я пазя…
Да ги питам - истина ли е било или просто нежен сън!
Сън, от който ясен спомен пазя!?
Вървя! Страх ме е!
Назад пътят е един – полуразрушен!
Напред – пътища много, незнайни пътища и всичките сиви…
Студ!
Някакъв студ усещам!
Студ, а огънят е някъде назад… назад по пътя полуразрушен…
Дали напред ме очаква искрица - да ме стопли за малко поне?
Няма връщане назад!!!
Вървя, а мечтите ми падат, ронят се пред мен…
Вече не са цветни. Сега са сиви…
Някак си - безчувствени мечти!
Виждали ли сте такива?
А бяха някога красиви… с много цветове
и всеки, който ги видеше, се усмихваше!
А аз обичах да ги правя – изкусно да добавям всеки цвят и всяка линийка да давя в тонове любов…
Сега са сиви… някак си еднакви… и падат, ронят се пред мен…
а хората безлични минават като сенки покрай тях - покрай моите мечти!
Вървя, а краят не се вижда…
Дали ще стигна някой ден до искрицата, която да ме стопли?
Отново ли вали? Отново ли вали?
Кажете! Нима гласът ми пак е тих?
Никой думичка не казва, а мене ме е страх!
И викам, а гласът ми си отеква…
Сенките минават покрай мен - поглеждат бездушно и отминават…
Аз искам с някой да говоря, да излея своята душа…
И тогава може би ще видя малката искра…
Отново ли вали?
Не виждам! Не виждам капки, а сълзи…
Улиците са потънали в тях - в моите сълзи!
Дали?
Вървя, а пред мене пътища - безкрайни пътища,
над тях – мъгли!
Хората – безлични! Минават покрай мен, но не виждам!
Чувствам, чувам, но не виждам…
Вървя, а пред мене пътища… много пътища…
Назад - един!
Не мога да се върна,а как искам…
Страх ме е! Дали напред е по-добре? Страх ме е!
Вървя, а хората безлични минават покрай мен като сенки…
Усмихвам се! Усмихвам се на спомена - онзи същия, заради който плача…
Усмихвам се и заради хората… онези - безличните
За да не ме виждат слаба – не искам!
Вървя, а пътищата нямат край!
Дали не се уморих?
Как искам да почина! Да седна някъде сама, да поговоря със самотата…
Тя е знаела, че ще дойде пак!
Или с вятъра и луната – те бяха с мен онази нощ…
Онази, дето в спомена я пазя…
Да ги питам - истина ли е било или просто нежен сън!
Сън, от който ясен спомен пазя!?
Вървя! Страх ме е!
Назад пътят е един – полуразрушен!
Напред – пътища много, незнайни пътища и всичките сиви…
Студ!
Някакъв студ усещам!
Студ, а огънят е някъде назад… назад по пътя полуразрушен…
Дали напред ме очаква искрица - да ме стопли за малко поне?
Няма връщане назад!!!
Вървя, а мечтите ми падат, ронят се пред мен…
Вече не са цветни. Сега са сиви…
Някак си - безчувствени мечти!
Виждали ли сте такива?
А бяха някога красиви… с много цветове
и всеки, който ги видеше, се усмихваше!
А аз обичах да ги правя – изкусно да добавям всеки цвят и всяка линийка да давя в тонове любов…
Сега са сиви… някак си еднакви… и падат, ронят се пред мен…
а хората безлични минават като сенки покрай тях - покрай моите мечти!
Вървя, а краят не се вижда…
Дали ще стигна някой ден до искрицата, която да ме стопли?
Отново ли вали? Отново ли вали?
Кажете! Нима гласът ми пак е тих?
Никой думичка не казва, а мене ме е страх!
И викам, а гласът ми си отеква…
Сенките минават покрай мен - поглеждат бездушно и отминават…
Аз искам с някой да говоря, да излея своята душа…
И тогава може би ще видя малката искра…
Отново ли вали?
© Весела Славчева All rights reserved.
