Отново... по дяволите
Пресъхнаха сълзите, а пък жаждата,
достигна бързо дигите на гърлото.
Души ме със конци, но са копринени,
въздъхнал спомен, тежък като виното.
Сърцето ми потупва с недостатъчност,
на пролет ще му стъкна дълъг помен.
Дъха познавам, на онази... Болката,
продаде ми я, този тук, бездомния.
Прилича ми на някого, по дяволите.
Езикът му по-змийски и от моят е.
Сега си спомням... дълго го обичах,
с пребито до безчувственост безволие.
В онези нощи, галих я – надеждата,
направих я по-тънка от илюзия.
Крадях от онзи пламък във очите му,
напомнящи ми луди пълнолуния.
Изронвах всички пътища от стъпките,
които ме сближаваха със него.
С въздишки изтезавахме телата си,
нехаещи за краденото време.
А после си отиваше по съмнало
... навярно не умеех да обичам.
По тихата ми кожа бе изписано,
че трябва от сега... да го отричам.
Стоеше там на прага... като минало,
което за последно бях целунала.
Студените ми устни недолюбени,
така не промълвиха... за сбогуване.
© Кремена Стоева All rights reserved.
Поздрави!
