Отново сам

Момиченце, нощни сенки нарушават моя покой,
сънувам, мечтая да бъда вечно твой.
Събуждам се, очи отварям, дълго ли ще те чакам?
Плача без глас, в дълбокия мрак скачам.
Сутришна зора, покрита в сиво се показва,
кат шпионин слънчев лъч по мен пролазва,
наказани са моите тяли и душа, бичувани
отказват да приемат хиляди мечти сънувани.
Капки ситни по мирогледа ми барабанят,
облаци със скорост в ушите ми свестят.
Болка е чукът, сърцето наковалня,
мозъка се дави в илюзия- плавалня.
Липсва цел, желание за живот.
Времето замира, спира своя ход.
ято птици препускат, искам да ме изчакат,
не са птици, а нещастия, върху ми акат.
Застинал паметник във поза неудобна,
бъди щастлива когато си свободна.
Лутам се в тъмна, грозна гора,
сред тръните раждат се и цветя.
Млъквам, за да слушам тишината.
Изгрява слънце, омайва ме дъгата.
Виждам тунел и тръгвам спокойно ходом,
зад мен ти шептиш, аз чувам "СБОГОМ".